Постинг
08.10.2009 10:05 -
Луна в Овен
Мракът вече върви по петите ми, докато се разхождам самотна по главната улица на града и почти не се блъскам в едино от многобройните лица, които преминават същия път като моя, само че в обратна посока. Есенното небе беше някак си красиво днес, забелязах, отвяло предишната си сивота и мрак някъде далеч, захвърлило ги, сякаш за да си поеме поне за малко ВЪЗДУХ.
И така, поглеждайки през прозореца на светлата и весела сграда, от много време насам сякаш и аз успявам да си поема дъх, дълбоко и сякаш избягвайки "километричните" разстояния по физическо, оставам проблемите далеч зад себе си, но знае ли човек? Все пак по физическо обикаляме в кръг ... и в един момент си на същото място, на което си бил някога ... отново ... и отново ... и отново ... докато не си достатъчно уморен, за да вдигнеш ръце и да се откажеш. Но тогава би понесъл наказанието си.
Въпреки трудностите, нося във себе си светлия спомен за няколко чифта хубави очи, които ме гледат някак си приятелски и дружелюбно и разсеяна от тях, забравям за лицемерната доброта и жертвоготовност в твоя поглед. Ръцете им по-често се докосват, отколкото докосват мен, но когато го правят е чисто, сърдечно, далечно от някакви егоистични помисли. Не, техните ръце са влажни и хладни, понякога е странно да ги докосваш в студеното време навън, но топлината отвътре пулсира. А твоите ръце - те са така топли и нежни, приятни на допир, но винаги когато ме докоснеш, усещам студенината в сърцето ти и влагата в очите ми напира. Така че как мислиш, кое би било по-добрият избор?
Тези и подобни мисли нахлуват в главата ми и често хората се чувстват обидени, че съм ги игнорирала или не съм ги забелязала именно защото сякаш забелязвам само това, което се случва вътре в мен, но не виждам нищо около себе си, въпреки че гледам небето, гледам сградите, виждам хората по улицата и донякъде се старая да не ги блъскам. Вечерта вече отдавна е настъпила и първите звездички срамежливо са се показали на небето. Ах, да, това небе! Обагрено в красивите есенни цветове на оранжево, жълто, някъде се прокрадваше и розово, сякаш бе целунало тъжната и уморена земя. А в автобуса е тъмно, тъмно е, хората се гъчкат един в друг и говорят, а аз отново нищо не забелязвам, заблеяна във вътрешния си свят, замислила се за ексизтенциални въпроси. Но тази червена светлина сякаш изгаря очите ми, изгаря ги, отдавна не бях виждала светлина ....
Слънцето отдавна е залязло на моята улица и няма кой да ме радва с животворните си лъчи. Луната е сякаш моята единствена надежда, единственото ми светило през този мрачен път на живота. Изгряла е голяма, оранжево-червена, не много високо над хоризонта, почти скрита от мрачните силуети на дърветата и хвърлящите странни сенки къщи. Пълна Луна. Голяма болка ... червените отблясъци напомнят на кръвта, която доскоро капеше от сърцето ми заради теб. Боли да я гледаш такава, толкова ниско разположена, знаеш ли. Но сякаш аз не мога да спра и я търся винаги - зад трънливите храсти, зад страшните силуети, автобусът се обръща насам-натам по завоите, а аз извивам глава и жадно впивам очи отново в нея. Както и много пъти съм се обръщала по стария, забутан, трънясал, кален път, който води до теб. Често исках да се върна въпреки болката и не съм имала против да усетя отново бодлите на розите да се впиват в краката ми и да изцеждат до капка кръвта ми.
Но Луната ... Луната ... тя се движи, скоро няма да е кървавочервена, нито ще е толкова голяма. Ще си стои все така кръгла, облещена, изциклена, но от нея ще струи онази синкавобяла светлинка, която носи със себе си спокойствието и душения мир. Сега е просто началото на някакъв нов цикъл, вероятно заради това тя сега стои такава - червена, оплискана от кръвта на убитите от нея стари цикли и движения. Но ... скоро ще изтрие срама от лицето си ... и докато усетиш любими ... докато усетиш ... тя вече ще е в Телец, а аз няма да помня името ти.
И така, поглеждайки през прозореца на светлата и весела сграда, от много време насам сякаш и аз успявам да си поема дъх, дълбоко и сякаш избягвайки "километричните" разстояния по физическо, оставам проблемите далеч зад себе си, но знае ли човек? Все пак по физическо обикаляме в кръг ... и в един момент си на същото място, на което си бил някога ... отново ... и отново ... и отново ... докато не си достатъчно уморен, за да вдигнеш ръце и да се откажеш. Но тогава би понесъл наказанието си.
Въпреки трудностите, нося във себе си светлия спомен за няколко чифта хубави очи, които ме гледат някак си приятелски и дружелюбно и разсеяна от тях, забравям за лицемерната доброта и жертвоготовност в твоя поглед. Ръцете им по-често се докосват, отколкото докосват мен, но когато го правят е чисто, сърдечно, далечно от някакви егоистични помисли. Не, техните ръце са влажни и хладни, понякога е странно да ги докосваш в студеното време навън, но топлината отвътре пулсира. А твоите ръце - те са така топли и нежни, приятни на допир, но винаги когато ме докоснеш, усещам студенината в сърцето ти и влагата в очите ми напира. Така че как мислиш, кое би било по-добрият избор?
Тези и подобни мисли нахлуват в главата ми и често хората се чувстват обидени, че съм ги игнорирала или не съм ги забелязала именно защото сякаш забелязвам само това, което се случва вътре в мен, но не виждам нищо около себе си, въпреки че гледам небето, гледам сградите, виждам хората по улицата и донякъде се старая да не ги блъскам. Вечерта вече отдавна е настъпила и първите звездички срамежливо са се показали на небето. Ах, да, това небе! Обагрено в красивите есенни цветове на оранжево, жълто, някъде се прокрадваше и розово, сякаш бе целунало тъжната и уморена земя. А в автобуса е тъмно, тъмно е, хората се гъчкат един в друг и говорят, а аз отново нищо не забелязвам, заблеяна във вътрешния си свят, замислила се за ексизтенциални въпроси. Но тази червена светлина сякаш изгаря очите ми, изгаря ги, отдавна не бях виждала светлина ....
Слънцето отдавна е залязло на моята улица и няма кой да ме радва с животворните си лъчи. Луната е сякаш моята единствена надежда, единственото ми светило през този мрачен път на живота. Изгряла е голяма, оранжево-червена, не много високо над хоризонта, почти скрита от мрачните силуети на дърветата и хвърлящите странни сенки къщи. Пълна Луна. Голяма болка ... червените отблясъци напомнят на кръвта, която доскоро капеше от сърцето ми заради теб. Боли да я гледаш такава, толкова ниско разположена, знаеш ли. Но сякаш аз не мога да спра и я търся винаги - зад трънливите храсти, зад страшните силуети, автобусът се обръща насам-натам по завоите, а аз извивам глава и жадно впивам очи отново в нея. Както и много пъти съм се обръщала по стария, забутан, трънясал, кален път, който води до теб. Често исках да се върна въпреки болката и не съм имала против да усетя отново бодлите на розите да се впиват в краката ми и да изцеждат до капка кръвта ми.
Но Луната ... Луната ... тя се движи, скоро няма да е кървавочервена, нито ще е толкова голяма. Ще си стои все така кръгла, облещена, изциклена, но от нея ще струи онази синкавобяла светлинка, която носи със себе си спокойствието и душения мир. Сега е просто началото на някакъв нов цикъл, вероятно заради това тя сега стои такава - червена, оплискана от кръвта на убитите от нея стари цикли и движения. Но ... скоро ще изтрие срама от лицето си ... и докато усетиш любими ... докато усетиш ... тя вече ще е в Телец, а аз няма да помня името ти.
Няма коментари
